ЗА БЪЛГАРСКАТА ЖУРНАЛИСТИКА И БОЛНИТЕ МОЗЪЦИ(НА НЕЙНИТЕ АВТОРИ). ИЛИ КАК ИСКАХ ДА СТАНА МАЙМУНА

Напоследък в журналистическите среди се появявят все по-малко заинтригуващи аудиторията факти. Изглежда българския журналист страда от закъсняла форма на олигофрения проявяваща се в олицетворяване на фактите и склонност към ожълтяване на случващото се. Но дали проблема се крие в българския журналист или в консуматора на неговия продукт. Този факт продължава да стои като неразгадан въпрос в Световната наука. Множество учени от редица престижни академии и университети се опитват да намерят разковничето на българската мисъл и не могат да открият как и защо българския социум започна да добива сходство с овцата Доли. А именно ментална рахитичност и склонност към бързо и градивно дееволюиране.

Въобще какъв е смисъла на дотук изписаното, което и да е светило в областта на обществените дейности не може да каже със сигурност или ако се опита да отговори то определено ще сгреши защото автора на статията не е от журналистическото поприще и определено всичко в главата му е бистро и продиктувано единствено от чувство за съвършенство. А това, за жалост, продължава да е една неизследвана област от журналистическата гилдия и тяхната все по-свиваща се публика.

Както казах позиционирането на един елемент в пространство зависи от неговите характерни свойства и тези на елементите около него. Не може един атом хелии да направи молекула с един атом водород, защото това противоречи на всички химични закони. Не е възможно да се привличат и положителните полюси на магнита, но явно има малки изключения, които могат да бъдат засечени в столичен парк в днешния ден. В науката няма нищо окончателно, така че до откриването на извора всеки може да пие от блатото и това няма да е проблем. Но дали извора не е открит, а всички продължават да пият от жабурняка? Отговора като че ли е пред нас, но ние забиваме поглед в мизерията и и се кефим. Еми да, че що да пиеш прясна вода като може и тинест гнилоч. И от къв зор да четеш западна преса щом си имаме наша родна. То поне едно българско нещо да се научим да уважаваме.

Колкото и да търся отговора не мога да намеря въпроса и имам съмнения че това е следствие от нещата, с които все така упорито продължавам да се занимавам. По дяволите трябва да тегля чертата на журналистиката, та нали тя ме превърна в това което съм -преуспял и богат, а аз исках да съм просто една маймуна!

Депресивно

Празният лист го изпълваше с натрапчиви мисли. Нито знаеше къде се намира, нито знаеше къде отиваше. Беше в дупка, голяма и тъмна дупка, и светлината все повече се губеше. Не можеше да различи деня от нощта, в неговите очи всечко изглеждаше толкова еднакво. Изгубил пътя си той се луташе в нищото и подозираше, че от известно време това не му харесва. А си мислеше, че сам се чувства толкова добре. И така беше.....

Срещна я в хладното утро на 1 октомври. Тя изглеждаше толкова красива и невинна, че той я поиска с цялото си сърце. Но това сърце беше толкова крехко, че не можеше да изрази чувствата си без мигновенно да се разкъса. Мразеше се за това, което е изпуснал през последните години. С невинността си той изоставаше от този циничен и бурен свят. Чувстваше се отхвърлен както тихото глухарче биваше издухвано и от най-лекия повей на вятъра, но за разлика от него той не създаваше нов живот, а с мислите си само разкъсваше и потъпкваше остатъците от това, което оставаше от неговия. Защо природата го беше наказала така, чудеше се той замълчан. О, как само искаше да бъде поне частица по-смел. Тази частица смелост би го окрилила, би го направила обикновен, това което той преди така презираше.

Да бъдеш нормален, мислеше си той преди, да влизаш в стереотипи, това е толкова банално. Той имаше представа за това което не иска да бъде, но за жалост не познаваше това, което е. Умираше бавно. Животът избледняваше, а той си мислеше че е щастлив, докато не се появи тя. Той осъзна грешките си, но беше изгубил контрол над емоциите си. Отчаянието го беше завладяло. Не искаше вече да се бори, да продължи по пътеката, която беше поел и да я извърви. Искаше ново начало, но нямаше повече смелост за него. Как беше могъл за толкова кратко време да изгуби такава огромна част от куража си, не знаеше, но знеше, че той няма да се върне. Тя го беше омагьосала.

Не, той не беше влюбен. Но капчицата красота, която тя внесе в сивия му живот го събуди за другите цветове. Той ги разпознаваше и моментално ги намразваше, нямаше желание за повече цветове в живота си, те го объркваха и обричаха на страдание. А вече видял ги не можеше да ги отрече.

Защо това трябваше да се случва, колко много хора изживяваха животите си в черно-бяло, защо и той нямаше тази привилегия? Мразеше се, а беше щастливец. Искаше старите си очи, а новите бяха по-хубави. Копнееше за старите си уши, а новите бяха съвършени. Наистина искаше да премахне светът, но не можеше. Затова реши да премахне себе си, така всичко щеше да е както преди – в черно и бяло, по възможност повечко черно.

Намериха го 3 дни след смъртта му. Беше си прерязал вените. Тялото бу беше бяло, локвата кръв под него – черна..... До него имаше бял лист.