четвъртък, 4 март 2010 г.

Пушенето убива (психологията на един пушач)

Седя и си пуша. Слушам музика и си мисля. Какво си мисля? И аз не знам, но идеята да помисля ми харесва. Толкова много мисли и нито една целенасочена и устеремена към „по-светлото бъдеще”. А да знаех, че един ден ще стане нещо, че нещо ще се промени, че нещо ще ме разтърси. Защо всичко е толкова сиво и нееднозначно? Паля нова цигара и нищо не се променя, а минаха цели 5 минути откакто запалих първата. Минаха 5 минути от живтота ми, обеднях с цигара и спечелих време за още една, но нищо не се промени. Живота се стича някак си между цигарите и цигарите се стичат между живота ми. Самоубивам се, казват. А нима нямам нужда от самоубийство? Всичко е толкова неясно и едновременно толкова просто. Имам нужда от нова цигара. Мисълта ми тече, живота минава, цигарите свършват и меланхолията ме напуска. Май имам нужда от нова доза самоубийство. Откъде тръгнах, накъде съм се запътил и къде ще свърша? Толкова много въпроси без отговор, а аз нямам идея къде да го търся. Може би последната цигара ще ми го даде, а може би – не? Сложно е. А не е ли просто? Някакви ухилени физоономии ми казват, че имат бъдеще. Не им вярвам. Всичко изглежда предначертано. Отивам да запаля и нямам алтернатива. Имам нужда от този фас, вярвам че той ще даде отговор на въпросите ми, ще покаже пътя към бъдещето или поне времето до него ще се претърколи между него и онова аз, което искам да бъда. А какво е то? Не знам. Толкова въпроси. Нямам отговорите...
Има ли идеален живот? Всички си мислят, че съществува и вярват че ще го изживеят, дори аз, но точно в този момент имам леки съмнения. Да, така си разсъждавам, вечно нещо ми подсказва, че не въря правилната пътека, но продължавам по нея. Така де, защо да не запаля като цигарата ще ме успокои от евентуален провал, от стената, в която ще се сблъскам в края на пътеката и няма да мога да заобиколя, нито разбия, нито прескоча. Нещо ми подсказва, че няма да имам сили да извървя пътеката отново на заден ход. Паля цигара. Толкова е хубаво. Изтече още частица от живота ми. Душата ми се състари с още 5 минути. Душа състарена от общуването с фаса, пропита с неговите мъдрости и опушена от сладкия му аромат. Тази душа е помъдряла, но неусетно е започнала да умира, а сладкия и аромат да вони на катран. Но пътекета е още неизвървяна, а стена не се вижда, нито пропаст. Явно пътя е без препядствия. Засега....
Събуждам се без желание да действам. Протягам се за цигарите на нощното шкафче, вадя една и я гледам изпитателно. Тя ми подсказва да я запаля. Разбира се, че ще го направя. В нея се състои цялата ми мъдрост и най-вероятно ако не я запаля тя ще изчезне. Ще прежаля някак си вонята на въглен, която ще я съпроводи. Ето че това малко самоубийство ме подтиква да стана. Чувствам се помъдрял, чувствам, че мога да вървя, въпречи че желанието ми е химера. Частицата смът ми дава полъх живот. Ето как изглежда договорът с Дявола. Той ми взема съвсем малко и в замяна ми дава толкова много. Без таза цигара едва ли щях да стана, а тя ми даде парче мъдрост, воля за живот и вяра, че ще успея да избутам днешния ден. Разбира се не само тази единствена цигара, ще ми трябват още много до края на деня, но съм готов да платя тази цена, та нали искам да Живея.
Днес постигнах личен личен успех. Повишиха ме. Толкова съм щастлив. Отивам да споделя щастието си с кутията цигари и евентуално чаша кафе. После ще се обадя на близките си, първо съм на важно съвещание със себе си, а мисля че не мога да го проведа без наоколо да се носи дим и да чувствам опиянението на никотина. Животът е хубав. Изпушил съм толкова мъдрост, че се чувствам безсмъртен. По дяволите тези, които наричат това самоубийсто. Аз съм щастлив, мога и вярвам. Нима другото е от значение.
Днес жена ми роди. Малко, сладко момиченце с най-красивите очи на света. Като я подържах почувствах как цялата вселена се е събрала в това парченце плът. Май достигнах пределната си точка в този живот.... и наистина се оказа така. Закашлях се, отхрачих малко кръв, като опръсках невинното личице на дъщеричката си с черно-червеникавта течност. Лекатите ме прегледаха и установиха, че явно съм на умирачка, оставали ми 3 седмици при условие, че си спестя удоволствието от цигарите. Тия май са нещо мръднали.
Прибрах се като оставих жена си и детето си в болницата. Вкъщи си налях уиски и запалих цигара. Всичко беше прекрасно. Мислех си за дъщеря си отпивайки уиски и всмуквайки сладък дим. На втората кутия се закашлях и в следващия миг видях тялото си от високо. Не беше много приятна гледка, повярвайте ми. Някой ме потупна по рамото. Беше дядо ми, който пръв ми беше дал да опитам от сладкото удовлолствие на цигарите. Той, пушейки, ме попита: „Е, откри ли смисъла на живота?”. Аз му отвърнах, че май нищо не съм открил, но го помолих за цигара. Той ми подаде кутията си и изчезна. Невероятно преживявне, помислих си аз. Впоследствие установих, че кутията която той ми даде не свършва. Никога. Останах в този апартамент, като призкак, гледайки как дъщеря ми пораства. Тя така и не запали цигара. Видях я как изживява живота си и как умира. Аз продължавам да странствам по света пушейки от кутията на дядо. Изпуших толкова много мъдрост, а се чувствам толкова мъдър колкото и бях в началото. Мисля си че тая мъдрост е прекалено прехвалена. Не знам как живях, не успех да открия отговор на въпросите си, но продължавам да пуша, надявайки се той да се появи. Осъзнавам само, че малките самоубийства не ме направиха по-голям човек, а просто по-умрял такъв. Май достигнах стената, а?......

петък, 20 ноември 2009 г.

С подължение.....

Стоеше сама в тъмната уличка. Нямаше луна, която да стопля тъмната нощ и сърцето и бавно умираше. Запали цигара и почувства приятно опиянение. Искаше и се да погълне малка водка, но нямаше пари. Можеше да се обади на някого за пари или помощ, но усети че телефонът и го няма. Беше толкова студено, а тя така наивно излезе само с къса поличка и без яке.

Казваше се Галена, но всички и викаха Гала. Красива. С дълги, кестеняви, леко къдрави коси и невероятно чаровна усмивка. В очите и можеха да се прозрат Вселени, особено ако в тях гледаше някой по-наблюдателен. Беше добра ученичка и родителите и се гордееха с нея, особено след като показа завидни резултати на кандидат-студентските изпити и я приеха да учи право в „Софийския”. Тя обичше историята и се надяваше и правото да и хареса толкова, но всичко тепърва предстоееше в живота и, нямаше закъде да бърза. Затова тя реши да поживее поне малко за мига. „Carpe diem” – казваше един нейн приятел и тя реши да приме наготово сдъвканата мъдрост, като се впусна в нощен живот както никога преди.

Този нейн приятел се казваше Иван и бяха заедно от деца. Момчето беше високо, с руса коса и тъмни очи. Мразеше да му викат Ваньо, защото твърдеше, че е детинско. И той се учеше добре. На есен щеше официлано да е студент в ТУ-София, беше много горд с това негово постижение. Иван беше любител на звездите и дълги нощи се взираше в тях. Познаваше огромна част от съзвездията и обичаше да показва наученото на Гала, когато бяха заедно. Той я обичаше, но нямаше смелостта да и го каже. Въпреки това беше щастлив.

На есен и двамата заминаха за София. Всеки с искрица надежа в душата си за едно по-добро бъдеще. В началото на пребиваването си там поддържаха връзка, но контактите им започнаха да оредяват все повече. Дали, защото Иван живееше в „Студентски град”, а Гала в „Хаджи Димитър” или просто вече имаха други приятели и различни интереси, но тяхната раздяла промени и двамата. Иван престана да гледа звездите, а Гала спря да бъде толкова прилежна, както беше в училище.

Една ноемврийска вечер Гала обеща да отиде на гости при нейни приятелки в „Студентски град”. Тя се приготви и тръгна рано. По пътя към градчето се возеше в автобус „94’ и там видя Иван, който се прибираше от лекции. Поговориха си и тя го покани да отиде с нея на дискотека. Той отказа с мотива, че чалгата не е неговата музика въпреки, че сърцето му копнееше да пообщува с нея тази нощ. Но тя май не проявяваше интерс към него, а той беше все така стеснителен. Разделиха се с едно дежурно „чао”.

Гала излезе с приятелките си, но реши, че в дискотеката е твърде весело и не пожела да се прибере с тях. Опита се да ги разубеди да останат и им крещеше – „Carpe diem”, но може би изпитата водка и пречеше да бъде достатъчно убедителна. Запозна се с едно момче, на което не запомни дори името и те излязоха да се позабавляват в една тъмна уличка зад дискотеката. Чукаше я така брутално, че тя го молеше да спре.Той се подразни и я захвърли там като парцал. Тогава от тъмнината се появи човек с маска на главата и налудничав блясък в очите. Той се насочи право към нея, запуши устата и и я изнасили. Като свърши вдигна панталоните си казвайки - Carpe diem, по дяволите обичам те” и избяга в тъмната нощ.

Цигарата не и даваше достатъчно спокойствие, а ефекта на водката беше преминал. Беше разпознала човекът, който я изнасили, беше Иван. Светът и се преобръщаше за секунди, не можеше дори да заплаче. От този момент нататък в очите и не се виждаха Вселени, дори от опитен гледач, но в нея заопчваше да расте нов живот. Дали той имаше шанс да оцелее на тази жестока земя?

сряда, 28 октомври 2009 г.

ЗА БЪЛГАРСКАТА ЖУРНАЛИСТИКА И БОЛНИТЕ МОЗЪЦИ(НА НЕЙНИТЕ АВТОРИ). ИЛИ КАК ИСКАХ ДА СТАНА МАЙМУНА

Напоследък в журналистическите среди се появявят все по-малко заинтригуващи аудиторията факти. Изглежда българския журналист страда от закъсняла форма на олигофрения проявяваща се в олицетворяване на фактите и склонност към ожълтяване на случващото се. Но дали проблема се крие в българския журналист или в консуматора на неговия продукт. Този факт продължава да стои като неразгадан въпрос в Световната наука. Множество учени от редица престижни академии и университети се опитват да намерят разковничето на българската мисъл и не могат да открият как и защо българския социум започна да добива сходство с овцата Доли. А именно ментална рахитичност и склонност към бързо и градивно дееволюиране.

Въобще какъв е смисъла на дотук изписаното, което и да е светило в областта на обществените дейности не може да каже със сигурност или ако се опита да отговори то определено ще сгреши защото автора на статията не е от журналистическото поприще и определено всичко в главата му е бистро и продиктувано единствено от чувство за съвършенство. А това, за жалост, продължава да е една неизследвана област от журналистическата гилдия и тяхната все по-свиваща се публика.

Както казах позиционирането на един елемент в пространство зависи от неговите характерни свойства и тези на елементите около него. Не може един атом хелии да направи молекула с един атом водород, защото това противоречи на всички химични закони. Не е възможно да се привличат и положителните полюси на магнита, но явно има малки изключения, които могат да бъдат засечени в столичен парк в днешния ден. В науката няма нищо окончателно, така че до откриването на извора всеки може да пие от блатото и това няма да е проблем. Но дали извора не е открит, а всички продължават да пият от жабурняка? Отговора като че ли е пред нас, но ние забиваме поглед в мизерията и и се кефим. Еми да, че що да пиеш прясна вода като може и тинест гнилоч. И от къв зор да четеш западна преса щом си имаме наша родна. То поне едно българско нещо да се научим да уважаваме.

Колкото и да търся отговора не мога да намеря въпроса и имам съмнения че това е следствие от нещата, с които все така упорито продължавам да се занимавам. По дяволите трябва да тегля чертата на журналистиката, та нали тя ме превърна в това което съм -преуспял и богат, а аз исках да съм просто една маймуна!

петък, 9 октомври 2009 г.

Депресивно

Празният лист го изпълваше с натрапчиви мисли. Нито знаеше къде се намира, нито знаеше къде отиваше. Беше в дупка, голяма и тъмна дупка, и светлината все повече се губеше. Не можеше да различи деня от нощта, в неговите очи всечко изглеждаше толкова еднакво. Изгубил пътя си той се луташе в нищото и подозираше, че от известно време това не му харесва. А си мислеше, че сам се чувства толкова добре. И така беше.....

Срещна я в хладното утро на 1 октомври. Тя изглеждаше толкова красива и невинна, че той я поиска с цялото си сърце. Но това сърце беше толкова крехко, че не можеше да изрази чувствата си без мигновенно да се разкъса. Мразеше се за това, което е изпуснал през последните години. С невинността си той изоставаше от този циничен и бурен свят. Чувстваше се отхвърлен както тихото глухарче биваше издухвано и от най-лекия повей на вятъра, но за разлика от него той не създаваше нов живот, а с мислите си само разкъсваше и потъпкваше остатъците от това, което оставаше от неговия. Защо природата го беше наказала така, чудеше се той замълчан. О, как само искаше да бъде поне частица по-смел. Тази частица смелост би го окрилила, би го направила обикновен, това което той преди така презираше.

Да бъдеш нормален, мислеше си той преди, да влизаш в стереотипи, това е толкова банално. Той имаше представа за това което не иска да бъде, но за жалост не познаваше това, което е. Умираше бавно. Животът избледняваше, а той си мислеше че е щастлив, докато не се появи тя. Той осъзна грешките си, но беше изгубил контрол над емоциите си. Отчаянието го беше завладяло. Не искаше вече да се бори, да продължи по пътеката, която беше поел и да я извърви. Искаше ново начало, но нямаше повече смелост за него. Как беше могъл за толкова кратко време да изгуби такава огромна част от куража си, не знаеше, но знеше, че той няма да се върне. Тя го беше омагьосала.

Не, той не беше влюбен. Но капчицата красота, която тя внесе в сивия му живот го събуди за другите цветове. Той ги разпознаваше и моментално ги намразваше, нямаше желание за повече цветове в живота си, те го объркваха и обричаха на страдание. А вече видял ги не можеше да ги отрече.

Защо това трябваше да се случва, колко много хора изживяваха животите си в черно-бяло, защо и той нямаше тази привилегия? Мразеше се, а беше щастливец. Искаше старите си очи, а новите бяха по-хубави. Копнееше за старите си уши, а новите бяха съвършени. Наистина искаше да премахне светът, но не можеше. Затова реши да премахне себе си, така всичко щеше да е както преди – в черно и бяло, по възможност повечко черно.

Намериха го 3 дни след смъртта му. Беше си прерязал вените. Тялото бу беше бяло, локвата кръв под него – черна..... До него имаше бял лист.

четвъртък, 30 октомври 2008 г.

Следващото поколение

Следващото поколение не е литературна творба с измамно съдържание или пресилена критика. Следващото поколение е част от нашето забързано ежедневие и презряно отношение.Ние сме отговорни за това, в което се превръща то...

Следващото поколение 5 пари не дава за история и произхода си. Ако можеше да говори на някакъв друг език в страната си, щеше да го прави със сигурност, стига да не го мързеше толкова много, за да научи чужд език. Това поколение не се интересува дали България е основана от Хан Аспарух и не знае Втората световна война, коя световна война поред е. Балдуиновата кула е кръстена така на Цар Балдуин, по времето на Златния век, когато арменците са открили много златни ателиета в Пловдив или Бургас. Битката при Ахелой са ежегодните сблъсъци между нудисти и народната милиция на евиния плаж до Ахелой.

Слабият пол на следващото поколение пие хормонални хапчета, за да има големи цици, защото лошите момчета в квартала, с червено Ауди Купе, изпадат в транс при вида на изливаща се плът от ниагарските деколтета на осмокласничките. Някакъв странно изкривен фройдистко-едипов-комплексиращ инстинкт за кърмене. Да се задавиш направо.

Следващото поколение е кухо, като празна тенекия за бяло сирене. То иска да ебе Памела Андерсен, без да подозира, че тя е по-къса от кол за лоза, нито че ако се излегне върху нея на мисионерска, силикон ще започне да извира от ноздрите й. Иска да прилича на Еминем или поне се изрусява толкова цигански.

Същото това поколение обича да ти казва, че е много сори или фак ю. Обръщението френд, следва да се приема като особено щедър комплимент. Полиглотските умения на новото поколение нарастват с употребата на интернет и “ся че ти логнем един в мутрата”.

Шибаното ново поколение има слаби оценки в бележниците си, защото не му пука за училището и иска да работи като шофьор, готвач, мутра, далавераджия, а по-просветените и като бизнесмени. Това поколение може да учи в техникум по електорника и да не знае какво е диод или кондензатор (не се ли продаваха такива неща в секс шоповете?). Не знае какво е Питагоровата теорема и си мисли, че Питагор е името на министъра на земеделието и горите. Е=мс2 е марка на култови джинси.

Работодателите и държавата скъсват задниците на родителите на следващото поколение, защото предпоследните искат последните да станат първи, а пред-предпоследните втори в този живот. Последните не оценяват жертвите, които правят стария и дъртата и си крадат парички от протфейлите им. Редовно. Самите последни искат всичко за тях. Веднага!

Проклетото следващо поколение, което има късмета да живее в интересни времена, няма ценности. Нито християнски, нито мюсюлмански, нито комунистически, нито капиталистически. То е задвижвано от кухите послания на холивудското потребителско поведение и манталитет на американски ученик със шмайзер, избивайки в представите си съученици и учители.

Следващото поколение обича да псува майка ви с доста цветущи изрази, на които би завидял Омир (ако можеше да заВИЖДА), но не знае химна на България. Но все пак може да си го изтананика по време на новогодишното обръщение на президента...

P.S. Може би нещата не са чак толкова зле, може би аз искам повече хора да четат и да се смеят на това което пиша, за да се позамислят pone malko, кой ще се грижи за тази държавица след време...

P.P.S. Май в крайна сметка ние сме това следващо поколение, а...

(копирано и редактирано)