четвъртък, 4 март 2010 г.

Пушенето убива (психологията на един пушач)

Седя и си пуша. Слушам музика и си мисля. Какво си мисля? И аз не знам, но идеята да помисля ми харесва. Толкова много мисли и нито една целенасочена и устеремена към „по-светлото бъдеще”. А да знаех, че един ден ще стане нещо, че нещо ще се промени, че нещо ще ме разтърси. Защо всичко е толкова сиво и нееднозначно? Паля нова цигара и нищо не се променя, а минаха цели 5 минути откакто запалих първата. Минаха 5 минути от живтота ми, обеднях с цигара и спечелих време за още една, но нищо не се промени. Живота се стича някак си между цигарите и цигарите се стичат между живота ми. Самоубивам се, казват. А нима нямам нужда от самоубийство? Всичко е толкова неясно и едновременно толкова просто. Имам нужда от нова цигара. Мисълта ми тече, живота минава, цигарите свършват и меланхолията ме напуска. Май имам нужда от нова доза самоубийство. Откъде тръгнах, накъде съм се запътил и къде ще свърша? Толкова много въпроси без отговор, а аз нямам идея къде да го търся. Може би последната цигара ще ми го даде, а може би – не? Сложно е. А не е ли просто? Някакви ухилени физоономии ми казват, че имат бъдеще. Не им вярвам. Всичко изглежда предначертано. Отивам да запаля и нямам алтернатива. Имам нужда от този фас, вярвам че той ще даде отговор на въпросите ми, ще покаже пътя към бъдещето или поне времето до него ще се претърколи между него и онова аз, което искам да бъда. А какво е то? Не знам. Толкова въпроси. Нямам отговорите...
Има ли идеален живот? Всички си мислят, че съществува и вярват че ще го изживеят, дори аз, но точно в този момент имам леки съмнения. Да, така си разсъждавам, вечно нещо ми подсказва, че не въря правилната пътека, но продължавам по нея. Така де, защо да не запаля като цигарата ще ме успокои от евентуален провал, от стената, в която ще се сблъскам в края на пътеката и няма да мога да заобиколя, нито разбия, нито прескоча. Нещо ми подсказва, че няма да имам сили да извървя пътеката отново на заден ход. Паля цигара. Толкова е хубаво. Изтече още частица от живота ми. Душата ми се състари с още 5 минути. Душа състарена от общуването с фаса, пропита с неговите мъдрости и опушена от сладкия му аромат. Тази душа е помъдряла, но неусетно е започнала да умира, а сладкия и аромат да вони на катран. Но пътекета е още неизвървяна, а стена не се вижда, нито пропаст. Явно пътя е без препядствия. Засега....
Събуждам се без желание да действам. Протягам се за цигарите на нощното шкафче, вадя една и я гледам изпитателно. Тя ми подсказва да я запаля. Разбира се, че ще го направя. В нея се състои цялата ми мъдрост и най-вероятно ако не я запаля тя ще изчезне. Ще прежаля някак си вонята на въглен, която ще я съпроводи. Ето че това малко самоубийство ме подтиква да стана. Чувствам се помъдрял, чувствам, че мога да вървя, въпречи че желанието ми е химера. Частицата смът ми дава полъх живот. Ето как изглежда договорът с Дявола. Той ми взема съвсем малко и в замяна ми дава толкова много. Без таза цигара едва ли щях да стана, а тя ми даде парче мъдрост, воля за живот и вяра, че ще успея да избутам днешния ден. Разбира се не само тази единствена цигара, ще ми трябват още много до края на деня, но съм готов да платя тази цена, та нали искам да Живея.
Днес постигнах личен личен успех. Повишиха ме. Толкова съм щастлив. Отивам да споделя щастието си с кутията цигари и евентуално чаша кафе. После ще се обадя на близките си, първо съм на важно съвещание със себе си, а мисля че не мога да го проведа без наоколо да се носи дим и да чувствам опиянението на никотина. Животът е хубав. Изпушил съм толкова мъдрост, че се чувствам безсмъртен. По дяволите тези, които наричат това самоубийсто. Аз съм щастлив, мога и вярвам. Нима другото е от значение.
Днес жена ми роди. Малко, сладко момиченце с най-красивите очи на света. Като я подържах почувствах как цялата вселена се е събрала в това парченце плът. Май достигнах пределната си точка в този живот.... и наистина се оказа така. Закашлях се, отхрачих малко кръв, като опръсках невинното личице на дъщеричката си с черно-червеникавта течност. Лекатите ме прегледаха и установиха, че явно съм на умирачка, оставали ми 3 седмици при условие, че си спестя удоволствието от цигарите. Тия май са нещо мръднали.
Прибрах се като оставих жена си и детето си в болницата. Вкъщи си налях уиски и запалих цигара. Всичко беше прекрасно. Мислех си за дъщеря си отпивайки уиски и всмуквайки сладък дим. На втората кутия се закашлях и в следващия миг видях тялото си от високо. Не беше много приятна гледка, повярвайте ми. Някой ме потупна по рамото. Беше дядо ми, който пръв ми беше дал да опитам от сладкото удовлолствие на цигарите. Той, пушейки, ме попита: „Е, откри ли смисъла на живота?”. Аз му отвърнах, че май нищо не съм открил, но го помолих за цигара. Той ми подаде кутията си и изчезна. Невероятно преживявне, помислих си аз. Впоследствие установих, че кутията която той ми даде не свършва. Никога. Останах в този апартамент, като призкак, гледайки как дъщеря ми пораства. Тя така и не запали цигара. Видях я как изживява живота си и как умира. Аз продължавам да странствам по света пушейки от кутията на дядо. Изпуших толкова много мъдрост, а се чувствам толкова мъдър колкото и бях в началото. Мисля си че тая мъдрост е прекалено прехвалена. Не знам как живях, не успех да открия отговор на въпросите си, но продължавам да пуша, надявайки се той да се появи. Осъзнавам само, че малките самоубийства не ме направиха по-голям човек, а просто по-умрял такъв. Май достигнах стената, а?......